Kато чуя „Не обичам да ме лъжат“ или онова клише „по-добре е да се знае истината, каквато и да е тя, отколкото да се лъже“, тръпки ме побиват.
Разбира се, важно е да не се лъже, обаче за истината са необходими най-малко две страни, които на първо място да бъдат осъзнати за себе си и след това – напълно приемащи, неосъждащи и подкрепящи.
И най-вече е нужно постоянно да се самовъзпитаваш в това да отстраняваш плевелите, попаднали в полето на личното израстване, довеяни от най-различни ветрове – семейството от детството, приказките, средата, която приемаме за „общество“, училището, работата, книгите, песните, филмите, дори и терапевтите, чиято професионална мания е винаги да ни изровят някоя и друга травма. То това е лесно – човешкото ни съществуване си е изтъкано от парадокси по условие. Точно за това, докато не си дадем труда да се самонаблюдаваме с нежност и разбиране, ще си се лъжем постоянно, каквито и принципи да размахваме като пролетарски лозунг.
Казвам всичко това, защото не ми харесва да осъждаме лъжата толкова строго, при положение, че малко или много, тя е част от същността ни. От цялата илюзия, в която съществуваме. Хората на изкуството обикновено са толерантни към някои форми на лъжата и то не само защото „въображението“ е основната храна на изкуството, а защото тя им е необходима за контраст – за да видят истината, да усетят красотата. Както е казала американската хореографка Марта Греъм: „Има една Навахо песен, която винаги помня: „Красиви лъжи зад мен, красиви лъжи отдясно, красиви лъжи отляво. Аз ходя в красотата. Аз съм красива“.
азбира се, когато развива разказа си, тя допълва, че „движението никога не лъже. То е барометър, показващ състоянието на душата“. Затова и заниманията с изкуство са много важни за нашето съществуване – то помага да видим лъжите и да направим пътека за истината чрез самия творчески процес. Учи те да прилагаш този подход и в живота си. Да бъдеш наблюдателен към езика на жестовете, които никога не лъжат. Но нека за малко да оставим изкуството настрана.
Да обърнем поглед към процеса на собственото ни порастване. Да се лъжем красиво е един от първите навици, които са ни създадени още в най-ранно детство. Дори нямам предвид безбройните ситуации, в които децата лъжат от страх, че ще им се скарат или ще ги набият – защото са направили някоя пакост, не са заспали веднага след „Сънчо“, защото са счупили играчка. Едва ли има някой от нас, който не е казвал репликата „То само се счупи“или „То така си беше“. Момичетата в пуберитета бързо се научават да си свалят шапката, когато завият зад ъгъла, да си скътаят секси потниче в раницата, да си скрият цигарите и гримовете – тези малки лъжи са част от това да си „готина“ в онази възраст, в която порастването е свързано с нарушаването на табутата.
Но онова, което ни създава най-голям проблем, когато пораснем и започнем да управляваме собствения си живот, са лъжите, с които свикваме в името на това да си „нормален“. Имах една детска компания по линия на семейните приятелства – хората, с които ходите заедно на море и планина.
Вече бяхме големи, може би 13-14 годишни, затворихме се в една хотелска стая и викахме духове. По онзи древен начин – азбуката изписана в кръг, ключ на връвчица, който го играе махало и така. Родителите започнали да ни търсят, стаята заключена, ключът не е на рецепцията. Появихме се по някое време, леко превъзбудени от общата ни тайна и естествено, подложиха ни на кръстосан разпит къде сме били и какво сме правили.
„Играхме си в стаята“ някак не беше отговор, защото големи деца на какво толкова да си играят, добре заключени в стая? Или на бутилка, тоест на целувки, с когото ти се падне. Или са пушили. Нормалните отговори бяха тези. Толкова не искахме да кажем истината, че предпочетохме да кажем, че сме пушили. Родителите с облекчение запалиха по цигара.
Обясниха ни колко е лошо да се пуши и дори го играха пичове – казаха, че предпочитат те да ни дадат да опитаме алкохола и цигарите вместо да злоупотребим от неграмотност по въпроса зад гърба им. Едва ли щяха да ни предложат същото, ако бяхме играли на целувките с бутилка, но фактът е, че ни се размина лесно. Покрихме норматива за „нормалност“. Повечето от присъстващите бащи бяха физици и явно всички бяхме добре тренирани, че всичко паранормално е крайно ненормално.
Майките сигурно щяха да се уплашат по друга причина – примерно да не вземат духовете дето сме разбудили да ги будят през нощта. Но едва ли щяха да го кажат на мъжете си. Вместо това щяха да се присмеят и да ни кажат: „Друга глупост не можахте ли да измислите? Кого лъжете?“ . И да потънат в мисли кой кого е целувал, защото щяха да са убедени, че сме играли на бутилка.
Ей така, неусетно се научаваме да подменяме истината. Не защото ни се лъже. Дори в един момент не става въпрос и за това, че някой ще ни се кара или подиграва. А за да не се обясняваме излишно, когато правим нещо щуро или нещо, за което знаем, че е неразбираемо в света на другия. Все едно да кажеш на футболен запалянко, че си се прибрала толкова късно, защото с едни приятели сте си говорили пет часа за Ларс фон Триер. Да, бе, да! Нека си е истина, няма да се върже. По-добре е да кажеш, че сте били с момичетата на бар.
И така, докато животът сам не започне да ни поставя в ситуации, в които да започнем да си задаваме въпроса „Кой съм аз и как наистина искам да изживея този живот?“.
В този ред на мисли, любовта и секса са много хубаво нещо. По свой начин умеят да осветяват вътрешната същност и знаете как е… светлината хвърля сенки. Започваме да виждаме лъжите. Не лъжите на другия. А онези лъжи, които са покълнали у нас и са се превърнали в убеждения. Онези лъжи, които са изглеждали много добра идея по един нормален начин, но в процеса на изживяването им не се усещаме добре. Нещо липсва. Сърцето не се отваря, сексуалното желание често си дава почивка или бързо заспива. Уж всичко е наред, но нещо не е наред.
Когато това състояние започне да става устойчиво, идва часът на личната, вътрешна истина. Тя не винаги се дефинира лесно. Защото, направиш ли го веднъж, светът, в който си приел да съществуваш, може тотално да се разпадне, като къща от карти. Затова и я стискаме в себе си. С едно „Окей, може да е лъжовен, но това е моят свят, аз го избрах“. Мисля си, че това е горе-долу „историята на заболяването“ на всички нас. Както казва един приятел: „Никой не ме разбира така, както сам не се разбирам“.
Объркването е добро начало – начало на процеса на себеоткриване. В такива кръстопътни моменти, обикновено се появяват и неочаквани хора, на които изведнъж започваш да говориш. Не тези от обичайното обкръжение. Нужен е някой страничен – който няма предубеденост или предварително изградена представа за нас. Пред такива неочаквани хора сме в състояние да се разприказваме, да изтласкаме все повече и повече, докато изведнъж се видиш – ти, със своята истина за себе си. Може би не „цялата“, но онази част, която ти е нужна, за да извървиш пътя, който вече си убеден, че е твоята истина.
Направиш ли го веднъж, вече е лесно да го заявиш и на всички, които вече те познават. С думи и дела. Навикът на лъжата за нормалността губи своя рефлекс, защото вече не е част от теб. И едва тогава, съвсем естествено, по резонанс, привличаш в живота си хора, които не се самозалъгват за своята „нормалност“. А това е едно съвсем различно партньорство от всичко, в което моето поколение (родените през 60-те и 70-те) сме възпитани.
И много се радвам, че виждам промяната, отказът да живеят в лъжа за своята същност да се случва реално като взаимоотношения в поколението на т.нар. „милениуми“ (тези, които сега са на възраст между 18 и 35 години). Може би ви изглеждат отчуждени, заради прекаленото им пристрастяване към технологиите, но нека да не ги съдим по това, какво е „нормално“ за нас. Технологиите им дават знанието, че може би ние също живеем във „виртуална реалност“, в която грешното или лъжовно движение автоматично дава „грешка в системата“. Дори и да не е така, ако за тях е вярно, то има логика в интимния си свят да поставят като базов фундамент „честната игра“. И колкото и да е странно, те го могат и го правят.
