Принцесата (не) отвръща на удара (ПРИКАЗКА)

Имало едно време една непринцеса. Да, правилно го прочете – има „не“ отпред. Мога да ти кажа, че тя била прекрасна, умна, красива и добра, но не искам да те лъжа.

Не ме разбирай погрешно – непринцесата не била грозна или лоша. Просто била…добре, ще го кажа по-тихо, за да не се засегне – била средна работа. Очевидно (поне за нас) не била истинска принцеса, но се държала като такава. От малка знаела, че единственият начин да ти повярват е, ако ти самият си вярваш.

Непринцесата нямала кой знае какви качества – не била твърде добра готвачка, не умеела да бродира, не обичала да решава трудни задачи. Самата тя дълбоко в себе си знаела, че не е нищо особено, но толкова искала да е специална, че за нищо на света не би си признала. А истината била много просто – нашата непринцеса била посредствена.

Ще си кажеш какво толкова лошо има в това, да не би да е само тя? Да, но не. Непринцесата искала повече. Искала всичко. И искала хората да я смятат за принцеса. Това обаче не било никак лесно, защото както вече споменахме ѝ липсвали някои главни принцески качества.

Едно от тях (и може би най-важното) било добротворството. Всяка принцеса се занимавала с благотворителност –  хранела бедните, четяла приказки на сирачетата и говорела с бездомните. Понякога дори превръщала целия си палат в голям хотел за кучета (и котки…и всякакви други животни). Или поне така правела принцеса Алеса.

Нашата непринцеса знаела, че единственият начин да се доближи до този стандарт е да се сближи с принцесата и да се учи от нея. Затова решила да стане нейна придворна. След 12-ия опит успяла и станала част от свитата на принцеса Алеса. Започнала всеки ден да се вижда с нея, да я придружава на разходките ѝ из града и да „попива занаят“.

Проблемът бил, че да си принцеса се оказало трудно, а да си придворна – още повече. Трябвало да изпълнява всякакви досадни задължения, които никак не били по вкуса ѝ – да си играе с децата, да сплита косите на момиченцата, да прави комплименти на другите и да се държи мило с всички. Колкото и да се опитвала непринцесата просто изглеждала изкуствено – винаги нещо липсвало. Игрите ѝ били скучни за малчуганите, плитките никога не се получавали, а комплиментите звучали фалшиво. След няколко месеца „ходене по мъките“ непринцесата решила, че този подход не дава резултати и вместо тя да става като принцесата ще се опита да накара принцесата да стане като нея.

Затова един ден отишла в покоите ѝ докато била сама и решела дългата си кестенява коса (принцесите много обичат да се решат, и аз не знам защо). Непринцесата ѝ наговорила куп ужасни неща само за да види реакцията ѝ. Очаквала принцесата да се ядоса, да започне да вилнее, може би дори да счупи нещо. Принцеса Алеса просто я гледала и не казала нито дума. Усмихнала се и продължила да сресва косата си. Не изгонила непринцесата, изчакала я сама да си тръгне.

Изводът от тази история е, че ако си непринцеса авторката може дори да не ти даде име. И че дори да изглежда по-лесно да завлечеш някой в калта, не е изключено той просто да реши, че няма работа там.

Край.

източник: uspelite.bg