Имало едно време трима верни и неразделни другари. Казвали се Любов, Приятелство и Доверие… Когато били заедно, всичко било прекрасно. И така било, докато не се наложило един ден Любовта да замине по работа. Нямало как, дългът я зовял. Но преди да се раздели с приятелите си, тя ги уверила:
– Когато ви домъчнее много за мен, потърсете ме, аз няма да съм чак толкова далече. Там където видите някоя двойка да се гледа с желание и копнеж в очите, знайте, че там ще съм и аз – рекла Любовта и тръгнала…
– Е щом е така, добре ще е и аз да поема към моите задължения – казало след малко Приятелството на Доверието. – Но ти не се притеснявай, когато имаш нужда от мен, лесно ще ме намериш. Там където видиш двама човека, които и в плача, и в смеха си са заедно, знай че с тях съм и аз…
Доверието отворило уста и понечило да каже нещо на сбогуване, но…
Приятелството вече си било тръгнало, без да чуе последните думи на другаря си. И заминало надалече…
Тогава Доверието, останало съвсем само, тихичко прошепнало сякаш повече на себе си:
– Мен веднъж загубите ли ме, повече не можете да ме намерите.
