„- Отдавна не си идвала. Вдигнах рамене, облегнах се на парапета на терасата и се загледах в заспиващия град.
– Отдавна не съм се чувствала толкова самотна. Красивият мъж се приближи до мен, хвана дланта ми и дълго време просто мълча.
– Отново ли си се изгубила?
– Отново.
– Уморено потвърдих.
– Ако изобщо някога съм се намирала. Принцът на мрака описваше успокояващи кръгове върху кожата ми. – В него?
– Не.
– Погледнах го и позволих на тъмносините му очи да открият оковите, стягащи гърдите ми. – Този път в себе си.
– Какво стана?
– Не знам.
– Той се намръщи и аз въздъхнах.
– Предполагам всичко се дължи на това, че сутрин съм една, а вечер – друга. – Принцът повдигна заинтригувано вежди.
– Тази другата много ми тежи. Понякога ми крещи, че се задушава от порядъчността. Че мрази необходимостта, караща ме да искам сигурност и тишина. – Оливър нежно се засмя. – Луда е и отваря вратите в ума ми, лишаващи хаоса от свобода. Разбърква мислите ми, за да се върне в миналите дни и ми носи спомени, от които е наясно, че боли.
Тя е… Обсебваща и капризна като дете. Говори ми, когато не желая и мълчи, когато имам нужда да я чуя. – Изсумтях. – Облича ми душата в черни дрехи, забулва ми сърцето с пелена от мрак и спуска над очите ми мрежа от неистини. Вечно е нещастна. Сякаш проклетото щастие ще й навреди. Прегърна ме приятелски. – Знаеш ли, скъпа, имаш досадния навик да се убиваш. Да вярваш, че си луда, когато просто копнееш за страст. За емоции. Имаш нужда да се нахраниш с катарзиси. Да си позволиш да проиграеш живота си. Да заложиш на себе си и да прекосиш границите на страховете си.
– Погали устните ми с пръст. – Такава не си си удобна, защото често грешиш. Търсиш някоя, която вече е фалшиво уравновесена. Като първата, която всъщност ти тежи и…
– Прекъснах го. – Не разбираш. – Разбирам. Липсата на нови преживявания е опасна за душата, защото прекомерната употреба на еднакви чувства ни разболява. Не външно. – Поклати глава. – Отвътре. На места, които никой не би могъл да види. По ръбовете, по които се захласват чуждите очи, тъй като ги намират примамливи за изглаждане, макар да не са.
– Вдигна брадичката ми и се усмихна. – Разтърси света си, скъпа. Не прескачай граници, а океани. Приеми я тази втората от снощи. Отвори съзнанието си за желанията й. Ти ще я научиш как да бъде щастлива, а тя – как да надделееш над страховете си.
Обуздайте се една друга и самотата сама ще поиска да си тръгне. – Намигна ми. – Приемането на самите нас винаги е трудно, но отказването накрая излиза, че е смъртоносно.“ Моника Александрова #РазговориСПринцаНаМрака
