Темата е неприятна, но за нея трябва да се говори. Става въпрос за насилието срещу жени. По повод на днешния Международен ден за елиминиране на насилието срещу нежния пол пишем отново по нея с надеждата все по-рядко да ставаме свидетели на подобни прояви.
Тази дата се отбелязва по инициатива на ООН от 1999 година, но всъщност активистки от различни организации честват 25 ноември като ден срещу насилието още от 1981 г. Изборът на дата не е случаен. На този ден през 1961 г. се извършва едно от най-показните и жестоки нападения срещу жени.
Сестрите Мирабел от Доминикана са политически активистки, които се противопоставят на управляващия диктатор и създават движение за граждански права и свободи. Тяхната дейност срещу терора на диктатора Рафаел Трухильо обаче им коства живота. В нощта на 25 ноември сестрите са причакани на безлюден път и пребити до смърт от тайната полиция.
След трагичната им кончина народът се вдига на бунт и диктаторът най-накрая е свален. Смъртта на младите жени ще остане завинаги в историята и до днес е пример за нечовешка проява на жестокост срещу жени. Истината обаче е, че има още милиони жени, подложени на насилие, за които никой не разбира.
Цифрите са наистина плашещи. В Южна Африка една жена е убивана на всеки 6 часа от интимния си партньор, а в Индия ежедневно е отнеман животът на над 20 жени.
В България всяка четвърта жена е жертва на домашен тормоз. А в световен мащаб около 150 милиона момичета на възраст под 18 години претърпяват някакъв вид сексуално насилие.
Днес обръщаме поглед към историята на една дама, преживяла изнасилване, и нейния разказ как тази травма е повлияла върху сексуалния й живот и как тя е успяла да се възстанови.
„Единайсет месеца след като бях изнасилена, лежах в леглото с приятел от детските години. Говорихме си и флиртувахме. В един момент той се обърна към мен и ме попита: Е, ще се случи ли нещо?
Тялото ми спря да функционира: Гърдите ме стегнаха, раменете ми се разтрепериха, дишането ми се учести. Получих свиване в мускулите, а челюстта ми се стегна. Буквално лежах и не можех да помръдна, дори ми бе трудно да си поема дъх. Цялото привличане, което изпитвах към него, се изпари. В онзи момент пред мен въобще не стоеше изборът дали да спя с него или не, стоеше проблемът как да овладея паник атаката, която получавам.
Тя се появяваше следващите пъти, когато се стигаше дотам да се озова гола в нечие легло. Колкото и да харесвах мъжа, колкото и силно желание да изпитвах да правя секс, всичко изчезваше в момента, в който преспективата да има сексуален акт ставаше реална. Историята винаги завършваше по един и същи начин – аз свита на кълбо и тресяща се, а мъжът, уплашен и чудещ се какво по дяволите се случва.
Терапията, на която ходих, нямаше особен ефект. Сесиите и цялата литература, която изчетох, за това как да се чувствам сигурна по време на полов акт, така и не ми помогнаха. Но истината е, че желанието ми бе не само да се почувствам в безопастност по време на секс, но и да изпитам удоволствие от него. Все пак аз бях едно нормално 20-годишно момиче, което преди изнасилването обичаше и се наслаждаваше на интимните ласки.
Всъщност състоянието ми в онзи момент бе много странно. В мен живееха две личности – Кейти, която изпадаше в паника, ако се стигне до възможността да прави секс, и Кейти, която бе невероятно разгонена и постоянно мечтаеше за това да усети мъжко тяло върху себе си.
Двайсет и един месеца след изнасилването правих секс за първи път
Никога няма да забравя онази вечер. Бяхме много разгорещени, дрехите вече бяха на пода и изведнъж той обви ръце около китките ми и вдигна ръцете ми над главата, облягайки ги на стената. Това, както и запушването на устата или дърпането на косата, са все актове, които събуждат у мен спомените от изнасилването.
Затова и не бе чудно, че в следващия момент се намирах свита в долния край на леглото, трепереща и през сълзи викаща: „Не искам да правя секс с теб! Не искам.“
Той ме гледаше пребледнял и с уста, зейнала от почуда. „И аз не искам да правя секс с теб“, заяви той.
„Как така не искаш? Преди секунда щяхме да го направим“, изумено заявих аз. „Да, щяхме, но след като ти не го искаш и моето желание изчезва“, спокойно ми обясни той.
Тогава за първи път се почувствах сигурна. Не посещенията при психолог или литературата ми помогнаха да променя отношението си към секса, а тази случка. Благодарение на нея проумях, че не всички мъже са сексуални хищници. Това, че бях преживяла нещо ужасно и бях станала жертва на изнасилване, не значеше, че мъжете са чудовища.
За да разбера това, ми бе необходима една толкова елементарна реплика. Толкова малко, а ми отне толкова много. Затова моят съвет към всички, преживели нещо като мен, е да не се притесняват да споделят страховете си, защото това е пътят към възвръщането на спокойствие и увереност.“
Източник: woman.bg
