Дали пък някой не я отвлече

Омъжих се много млада за жесток и безсърдечен човек. Роди ни се детенце, което почина при неизяснени обстоятелства скоро след раждането, и може би затова така силно се привързах към момиченцето, което родих доста по-късно.

При трудова злополука мъжът ми остана инвалид за цял живот. Грижех се и за него, и за дъщеря си. Работех на две смени, а в почивните дни помагах на възрастните си родители на село. Така и не разбрах кога порасна малката и кога тръгна по лошия път. На 17 г. забременя и роди дете, което дадохме за осиновяване. Това обаче не я промени към по-добро и след време заживя с алкохолик, който денонощно пиеше. И двамата не работеха, а живееха на мой гръб. Добре, че тази й връзка не продължи много.

Когато се пенсионирах, се преместихме на село, при моите родители. С познати намерихме съпруг за дъщеря ми и аз малко се успокоих. Но когато тя роди, мъжът й взе детето и отиде да живее при техните. Твърдеше, че дъщеря ми е лоша майка. Тя не се и опита да си прибере бебето – каза, че условията, в които го гледат, я задоволяват. Отново останахме тримата – аз, тя и болният ми мъж.

По селата обаче няма много работа и бяхме принудени пак да се върнем в града. Една вечер съпругът ми получи криза и след няколко дена мъки почина. Дъщеря ми все не успяваше да си намери работа и живеехме само с моята пенсия. Отново започна да се събира с лоши компании и пак забременя. Тайно се надявах, че вече е узряла след всичко преживяно и че този път майчинството може да я промени.

Роди чудесно детенце – трето, и сърце не ми даваше да го оставим и него в детски дом. Живеехме обаче в постоянен недоимък и лишения. Наложи се да изтегля кредит, като ипотекирах апартамента за гаранция. Но понеже бяхме взимали заеми от всевъзможни места, кредиторите започнаха да ни притискат.

Една сутрин дъщеря ми каза, че отива да си търси работа, и излезе. Денят минаваше, а нея я нямаше. Стоях на терасата и пушех цигара след цигара. Слизах пред блока, въртях се като щура и я чаках, но тя така и не си дойде. След няколко дни я обявих за изчезнала. Полицията обаче не откри нито тялото й, нито някакви сведения за нея.

Косата ми побеля за броени дни и плачех непрекъснато. Представях си, че трупът й лежи някъде захвърлен и няма кой да я погребе. Внучето ми и то плачеше за майка си, търсеше я. Когато видеше някоя по-млада жена на улицата или в парка, й викаше „мамо“. Мислеше, че всяка добра жена, която му подава бонбонче, е майка му. С часове двамата обикаляхме, хванати за ръка, из града. Нощем се сепвах в съня си и скачах, обляна в пот. Все ми се причуваше, че ме вика. Ставах, отварях вратата, а там – никой. Отслабнах страшно много и се разболях.

През главата ми минаваха ужасни мисли, исках да се самоубия заедно с малкия, та веднъж завинаги да свърши тази мъка. Не виждах повече смисъл да живея, а и нямах сили. Питах се – ами ако стане нещо с мен, кой ще отгледа внучето ми? Като сираче, захвърлено из домовете ли ще живее? Каква съдба ще има това дете без майка, без баща, без роднини?

Измина близо година и половина в очакване, сълзи и съмнения. Тогава на гости ми дойде моя приятелка. Навремето с нея бяхме много близки, но обстоятелствата ни разделиха. Разбрала за трагедията ми, веднага дойде, опитвайки се да бъде съпричастна и да ми помогне с каквото може.

Прегърнах я и дълго плаках. Изповядах й всичко, дори мислите си за самоубийство. Докато сълзите се стичаха по лицето ми, детето я гледаше със светнали очички и я дърпаше за ръкава, наричайки я „мамо“. Тогава тя ни събра багажа – моя и на детето, и ни взе за няколко дни у тях. Вечер дълго ми говореше, че нямам право да слагам край на своя живот и да отнемам друг. Убеждаваше ме, че Бог ме е дарил с детенцето, за да ми бъде утеха в нещастните дни. И тогава телефонът ми звънна. Вдигнах го и чух гласа на дъщеря си! Успокои ме, че е жива и здрава и все някога ще успее да се прибере. Сякаш огромен товар се смъкна от плещите ми. Поне вече знаех, че е жива.

https://gossips.bg/wp-admin/options-general.php?page=ad-inserter.php#tab-4

Сега идея нямам къде е, с какво се занимава и защо така изчезна, оставяйки ме в неизвестност. Готова съм всичко да й простя, с каквото и да се е занимавала и каквото и да е направила. Всичко ще забравя, само да се прибере при нас! В главата ми се въртят въпроси – сама ли избра тази съдба, или някой я отвлече и държи насила? Отговор обаче нямам.

Една отчаяна жена

Източник: lichna-drama.com