„Бизнес-теорията ни учи на един много важен урок – винаги проучвайте внимателно желанията и интересите на потребителя. Прилагайте този принцип, когато си търсите богаташ. На първа среща има едно ключово правило – никога не говорете за себе си. Слушайте го. Възхищавайте му се. Разберете неговите желания. Проучете неговите хобита – след което променете себе си според наученото“, казва преподавателката.
Академия за златотърсачки. Тълпа от блондинки със сериозни физиономии внимателно си водят бележки. Намирането на чичко-паричко е занаят, дори професия.
„Академията“ има мраморни зали, дълги огледала и златни украси по стените.
Точно до нея са разположени спа студио и салон за красота. Взимаш си уроците как да забърсваш богати мъже, след което отиваш на кола-маска и солариум.
Преподавателката е 40-годишна червенокоса дама с диплома по психология, магистратура в областта на бизнес администрацията, остро изражение, висок и писклив глас.
И съветите й са добре пресметнати:
„Никога не слагайте бижута на първа среща – мъжът трябва да си мисли, че сте бедна. Накарайте го да пожелае да ви купи бижута. Отидете на срещата със стара кола: накарайте го да пожелае да ви купи някоя по-лъскава и модерна“.
Курсистките си водят записки с красив почерк
Всяка от тях е платила четирицифрена сума за всяка седмица от курса. В Москва и Санкт Петербург има десетина подобни академии, с имена като „Училище за гейши“ или „Как да бъдеш истинска жена“.
„Отидете в някой скъп квартал в града,“ продължава инструкторката. „Застанете там с карта в ръка и се престорете на изгубена. Някой богаташ може да се отзове и да ви предложи помощ“.
„Искам мъж, здраво стъпил на земята. Който ще ме кара да се чувствам в безопасност, сякаш съм зад каменна стена,“ споделя Альона, наскоро завършила курсистка, която използва многозначителния език на златотърсачките (това, което има предвид всъщност, е че иска мъж с МНОГО пари).
По принцип Альона дори не би понечила да разговаря с мен – тя е едно от онези недостъпни момичета, които биха ме отрязали само с едно трепване на дългите си клепки.
Но аз обещавам да я покажа по телевизията – и това променя всичко.
Предаването ще се нарича „Как да се омъжиш за милионер“
Мислех, че ще бъде трудно да накарам Альона да проговори, че тя ще се притеснява да споделя за живота си. Оказва се точно обратното: тя няма търпение да разкаже на целия свят.
Златотърсачките са се превърнали в един от любимите митове на Русия. Книжарниците са пълни с книги за самопомощ, които учат момичетата как да спечелят сърцето на милионер.
Пълничкият сводник Пьотр Листерман е телевизионна знаменитост. Той предпочита да се самоопределя като „сватовник“. Момичетата му плащат, за да ги запознава с богати мъже. Богатите мъже пък му плащат да ги запознава с красиви момичета.
Неговите агенти – млади хомосексуални момчета, търсят по гарите дългокраки красавици, които са дошли в Москва да започнат нов живот.
Листерман нарича тези момичета своите „пиленца“. Той позира на снимки, държейки шишове с пилета на грил в ръце и текст: „Ако си падате по пиленца, елате при мен“.
Альона живее в малък, но луксозен нов апартамент с нервозното си малко куче. Апартаментът е разположен на една от главните улици, които водят до богаташкия квартал „Рубльовка“. Богатите мъже настаняват любовниците си там, за да могат да отскачат до квартирите им на път към вкъщи.
Альона идва в Москва от Донбас, украинския минен регион, превзет от мафиотски босове през 90-те години. Майка й е била фризьорка; Альона е учила за същата професия, но малкият салон на майка й фалира. Затова на 20 години тя решава да дойде в Москва без пукната пара и започва работа като стриптизьорка в едно казино. Тя танцува добре, така че бързо се запознава с подходящ чичко-паричко.
Сега Альона печели базовото възнаграждение на почти всяка московска държанка: апартамент, 4000 долара на месец, кола и едноседмична екскурзия в Турция или Египет, два пъти в годината.
В замяна, богаташът получава нейното сладострастно и поддържано тяло по всяко време, когато го пожелае – денем или нощем, а тя е винаги сияеща от щастие и готова да даде най-доброто от себе си.
„Трябва да видите погледите на момичетата в родния ми град. Умират от завист,“ споделя Альона. „Подиграват ми се, че съм започнала да говоря като московчанка. Майната им: аз само мога да се гордея от това“.
„Някога би ли се върнала там?“
„Никога. Това ще означава, че съм се провалила.“
Само че нейният чичко-паричко й е обещал нова кола преди цели три месеца, а още не я е подарил. И тя се притеснява, че ще я зарежат.
„Всичко, което виждате в този апартамент, е негово; аз не притежавам нищо,“ споделя Альона, взирайки се в собственото си жилище, все едно е декор на нечий чужд живот.
В момента, в който му омръзне, тя е аут – обратно на улицата заедно с малкото си куче и цяла купчина от рокли с пайети.
Альона си търси нов чичко-паричко (тук те не се наричат с толкова подигравателни названия, предпочитаното определение е „спонсори„). Затова е решила да се запише в Академията за златотърсачки, за да получи малко образование за пораснали момичета.
„Как така се срещаш с други мъже?“ питам аз. „Настоящият ти спонсор не те ли следи?“
„О да, трябва да съм доста внимателна. Един от бодигардите му ме проверява редовно. Но го прави по приятен начин – появява се с покупки. Обаче аз знам много добре, че всъщност проверява дали у дома са били други мъже. Опитва се да бъде внимателен. Мисля че това е мило. На другите момичета им е доста по-трудно. Камери, частни детективи.“
Местата за изява на Альона представляват съзвездие от клубове и ресторанти, създадени почти само за нуждите на спонсорите, търсещи си момичета и обратно.
Мъжете там са известни като „форбсовци“ (такива, които са в списъка на богаташите на сп. Forbes). Момичетата пък са „тьолки“ – теленца, добитък. Това си е чист пазар: има десетки, ако не и стотици „тьолки“ за всеки богаташ от списъка на Forbes.
Започваме вечерта в „Галерия“. Срещу нас е солидна тухлена сграда, внушителна като океански лайнер. На тротоара и по булеварда пред ресторанта са паркирани черни коли. До тях чакат намръщени, пушещи бодигардове. „Галерия“ е създадена от Аркадий Новиков: неговите ресторанти са най-популярните в Москва (освен другото той се занимава и с кетъринга на Кремъл).
Всеки ресторант има различен дизайн и тема: Близкия Изток, Азия и други. Стилът не е толкова сбор от имитации, колкото закачливи намигвания към чужди стилове. Масите са осветени с кино-прожектори, а разположението им е такова, че да можеш да виждаш хората в другите ъгли на заведението.
Основните неща на показ са… жените, естествено. Те седят на бара и сдържано си поръчват само минерална вода, с идеята да провокират някой форбсовец да им поръча питие.
„Толкова са наивни,“ казва Альона. „Вече всеки го знае този номер“.
Тя си поръчва коктейл и суши. „Винаги се преструвам, че нямам нужда от каквото и да било от някой мъж. Това ги зарибява много повече“.
В полунощ Альона се отправя към най-новия клуб. Кавалкади от черни (винаги черни), бронирани бентлита и мерцедеси се движат бавно към входа. До вратата има стотици високи токчета, плъзгащи се по леда, понякога едвам запазващи безупречния си баланс. (Очевидно си казва думата историята на балетни танцьорки в Русия…)
Хиляди платиненоруси гриви се отъркват в голи, бронзирани гърбове, влажни от снега. Всички те умоляват с нацупените си устенца охраната да ги пусне вътре. Не става въпрос за мода или вървежност – това е работа.
Момичетата чакат своя уникален шанс да потанцуват и с поглед да преодолеят обикновено невъзможните прегради на парите, частните армии и охранителните системи.
Веднъж в седмицата в най-разделеният град в северното полукълбо, където ултрабогатите живеят изолирани в отделна, преливаща от коприна и сатен цивилизация, се отваря малък и тесен шлюз към Рая. Момичетата се трупат, блъскат и пълзят през този миниатюрен отвор, защото много добре осъзнават, че ако не успеят, ще бъдат изхвърлени обратно на улиците на суровата и безмилостна Москва.
Альона се придвижва плавно към началото на опашката. Тя е във ВИП списъка. В началото на всяка година тя плаща на охраната няколко хиляди долара, за да е сигурна, че винаги ще я пускат – необходима такса в нейната професия.
Отвътре клубът изглежда като бароков театър, с дансинг в центъра и редици от сепарета високо над него. Форбсовците седят в затъмнените сепарета (те на свой ред плащат десетки хиляди за това удоволствие), докато Альона и стотици други момичета танцуват долу и хвърлят добре тренирани погледи към сепаретата, с надеждата да бъдат поканени там.
Сепаретата са в мрак; момичетата нямат никаква представа кой седи там. Те флиртуват със сенки.
„Толкова много 18-годишни момичета… Всичките ми дишат във врата“, казва Альона. Тя е само на 22, но това вече се счита за началото на края на кариерата на московската любовница.
„Знам, че скоро ще се наложи да започна да занижавам стандартите си,“ споделя тя, по-скоро със смях, отколкото с отвращение.
След като вече ми се е доверила, откривам, че тя въобще не е това, което съм си мислил. Тя не е като водка, а по-скоро като меко шампанско. Всичко за нея изглежда само игра.
„Разбира се, все още се надявам на истински Форбсовец,“ казва тя, „но ако се случи най-лошото, бих се примирила с някое милионерско синче от провинцията. Или някой от тъпите имигранти. Или дори някой грозен дъртак.“
Никой не знае как остаряват златотърсачките.
Това е първото поколение, което приемат този начин на живот като към кариера. Альона се лута между провинциалното си минало и неясното си бъдеще. Тя се смее и танцува на ръба на бездната.
А в Академията уроците продължават.
„Днес ще усвоим алгоритъма за получаване на подаръци,“ съобщава преподавателката на своите ученички.
„Когато пожелаете подарък от мъж, позиционирайте се в неговата лява, ирационална, емоционална страна. Дясното е неговата рационална страна: стойте отдясно, когато обсъждате бизнес-проекти. Така че – ако искате подарък, позиционирайте се от неговата лява страна. Ако той седи на стол, седнете и вие и стойте леко наведена, за да се почувства по-висок, все едно вие сте още дете. Стегнете вагиналните си мускули. Точно така – вагиналните мускули. Това ще накара зениците ви да се разширят, което ви прави по-привлекателни. Когато казва нещо, кимайте. Кимането ще го предразположи да се съгласи с вас. И най-накрая, когато поискате колата, роклята или там каквото искате, погалете ръката му. Нежно. Сега да повторим: Гледайте! Кимайте! Погалете!“
Момичетата отвръщат в унисон: „Гледайте. Кимайте. Погалете…Гледайте. Кимайте. Погалете.“
„Мислят си, че са спечелили нещо, когато си изпросят рокля от нас,“ споделя един познат милионер, когато му разказвам за уроците в академията.
„Понякога им позволявам да спечелят. Но помисли – всичко, което са получили от нас, са го получили по наша воля.
„Знаеш ли как ги наричам аз? Чайки. Точно като морските чайки, които обикалят кофите за боклук. Даже звучат като чайки – особено когато са се събрали да поклюкарят заедно в бара. Ки-ки! Ки-ки! Чавки! Забавно е, нали?“, смее се друг милионер.
Запознавам се с още учили в академията момичета. Наташа говори доста прилично немски и работи като преводач за гостуващи в Русия бизнесмени. Преводаческата й агенция се рекламира като предлагаща момичета „без комплекси“: кодово название за готовност да си легнат без колебание с клиент.
Навсякъде може да видите обяви за секретарки или лични асистентки „без комплекси“ – последните две думи дописани с малки букви отдолу. Тази фраза по някакъв странен начин превръща унижението в акт на лична свобода.
Наташа работи за германски енергиен бос и се надява някой ден той да я отведе със себе си в Мюнхен.
„Руските мъже са много разглезени, защото имат голям избор. Западняците са по-лесни,“ казва тя откровено, все едно е правила маркетингово проучване. „Но проблемът със западните мъже е, че не ти купуват подаръци и никога не плащат вечерята.
„Моят германец има нужда от повече обработка“.
Лена иска да бъде попзвезда. В Москва те са известни като „пеещи бикини“: момичета без никакъв талант, но с богати спонсори. Лена е напълно наясно с факта, че не може да пее, но пък знае също така, че това няма никакво значение.
„Не разбирам какъв е смисълът да работиш денонощно в някакъв офис. Унизително е да работиш по този начин. Мъжът е асансьор до върха и имам намерение да се кача на него“, казва Лена.
Червенокосата преподавателка с бизнес-магистратура е съгласна: „Феминизмът е сбъркан. Защо жените трябва да се претрепват от работа? Това е ролята на мъжа. Ние сме отговорни за това да се самоусъвършенстваме като жени.“
„Ами ти?“, я питам, когато ученичките излизат от стаята. „Все пак ти работиш. Академията ти плаща“.
Инструкторката се усмихва леко и сменя темата. „Предстои да отворя клиника, която ще помага на жените да спрат да стареят. Ще дойдете ли да направите филм и за това?“
Курсът продължава. Преподавателката рисува на дъската диаграма и я разделя на три.
„Има три типа мъже,“ заявява тя на учениците си. „Творците. Анализаторите. Притежателите. От първите два типа мъже – ние не се интересуваме. Тези, които са ни нужни, са ‘притежателите’,“ и тя пак повтаря показателната фраза, създаваща усещане за интимност, сравнимо със затвор: „нужен ни е човек, зад когото се чувстваш като зад каменен зид. Всички ние знаем как да ги разпознаем. Силните и мълчаливи мъже, които носят тъмни костюми, които имат дълбок глас и не говорят празни приказки. Тези мъже се интересуват от това да контролират. Те не искат силна жена; имат си достатъчно такива. Те желаят момиче, което да е красиво цвете.“
Нужно ли е въобще да пояснявам, че Альона е израснала без баща?
Както и Лена, Наташа и всички останали златотърсачки, с които се срещам. Всички те са без бащи. Поколение от сирачета на високи токове, търсещи баща също толкова, колкото и чичко-паричко. И това е странното при Альона и другите ученички в „Академията“: техните ловки трикове вървят ръка за ръка с приказни фантазии за царя-бащица, който днес или утре, или най-късно вдругиден ще я отнесе в своето прекрасно майбахово кралство.
Естествено, Путин е живото въплъщение на този имидж.
Всичките му разгърдени снимки, хроники на лов на тигри и китове, са любовни писма към безкрайните опашки от момичета без бащи. Руският президент е ултимативният чичко-паричко, върховният защитник, с когото можеш да се чувстваш „като зад каменна стена“.
Когато срещам Альона отново, тя носи томче със стихове на Пушкин. Преди няколко вечери е срещнала в клуба форбсовец, който обича литературата. Сега тя учи наизуст цели строфи от „Евгений Онегин“:
„Кого да любиш? Как да вярваш
И само ти ли си един,
та услужливо да се мери
тук всяко нещо с твой аршин?
В труд напразен и мечти –
люби самия себе ти,
предмет достоен и не нов
и най-прекрасен за любов…“
„Ще го подхвърля, когато най-малко очаква“ намигва тя, възхищавайки се на своето лукавство.
Форбсовецът вече я е возил на частния си самолет. „Можеш ли да си представиш? Там можеш да пушиш, да пиеш, да си качваш краката на седалките. Няма колани! Свобода! Всичко това е истина, наистина можеш да живееш така; не е само по филмите!“
Тя е срещнала форбсовеца, когато е отишла до VIP залата
„Красив е като Аполон,“ казва ми Альона, шепнейки от вълнение. „Даваше стотачки на момичета за свирки. Не спря да го прави цяла нощ. Представи си колко издръжлив е! А тези момиченца, те не го правят само за парите; всяка от тях си мисли, че той ще ги запомни, че са специални, така че се стараят особено усърдно. Естествено, че отказах, когато ми предложи и на мен: не съм като тях… Сега излизаме. Пожелай ми късмет!“
Альона очевидно никога няма да погледне на себе си като на проститутка. Има ясно разграничение: проститутките правят секс с този, при когото ги изпрати сводникът. Докато тя ловува сама своите форбсовци.
„Някога, когато работех като танцьорка, шефът ми ми каза, че трябва да преспя с един от клиентите. Беше редовен клиент. Влиятелен, богат, не особено млад. ‘Наистина ли се налага?’, попитах шефа. ‘Да.’ Отидох в хотела му. Издебнах го и му сложих руфинол в питието и избягах.“
Альона разказва това с гордост. Това я кара да се чувства специална, различна.
„Ами любовта?“ я питам. Късно е, записваме интервю в апартамента й. Пием лепкаво сладко просеко – точно такова, каквото тя обича. Нервното малко кученце хърка на дивана.
„Първото ми гадже, в Донбас… това беше любов. Той беше местен авторитет.“
„Авторитет“ е евфемизъм за гангстер, естествено.
„Защо не остана с него?“
„Той водеше война с друга банда – и те ме използваха, за да се доберат до него. Чаках на улицата… мисля, че чаках трамвая. И двама мъже, едри мъже, ме хванаха и ме напъхаха в една кола. Виках, ритах, пищях. Те обаче казаха на минувачите, че съм просто пияна тяхна приятелка. Никой не посмя да им противоречи. Отведоха ме в някакъв апартамент, вързаха ми ръцете за един стол и ме държаха там цяла седмица.“
„Насилваха ли те?“
Альона продължава да отпива от сладкото просеко и продължава да се усмихва.
Тя все още носи лъскава рокля, но е свалила високите токове и е обула розови, пухкави чехли. Пуши тънки, парфюмирани цигари и говори за всичко напълно прозаично, дори през смях: като историята на много гаден, но някак си леко забавен работен ден.
„Редуваха се… повече от седмица. От време на време някой излизаше за консервирана риба и водка. Цялата стая миришеше на риба и водка. Още помня тази стая. Беше с голи стени, дървена маса, дъмбели и лежанка: когато не ме изнасилваха, вдигаха тежести. Помня, че на стената имаше съветско знаме. Гледах в него, докато бяха върху мен. Накрая едни от тях ме съжали, и когато другият отиде за още водка, ме пусна да си вървя.“
„Ами твоят авторитет?“
„Когато му казах какво се е случило, той побесня и обеща да ги убие. После обаче се помири с другата банда. И това беше, нищо не направи. Често виждах после отново тези мъже. Единият, този, който ме освободи, дори ми се извини. Оказа се свестен човек. Другият винаги се подхилваше, когато ме виждаше. Накрая напуснах града.“
Докато си събирам нещата, Альона се обажда: „Всъщност нали може да прескочиш това в предаването?“
„Естествено. Би могло да се окаже опасно.“
„Опасно? Не, нищо подобно. Но би ме накарало да изглеждам някак си тъжна. Депресираща. Не искам хората да ме възприемат така. Хората ме считат за шампанско, и това е нещо хубаво.“
Изведнъж започвам да се чувствам кофти, че съм я накарал да разказва за случилото се. „Виж, съжалявам, че те върнах към този момент. Не съм искал. Вероятно е ужасно да си спомняш всичко това.“
Тя свива рамене: „Виж сега, нормално е. На всяко момиче се случва. Не е кой знае какво.“
Връзката на Альона с „Форбсовеца“, обичащ Пушкин, не продължава дълго. „В началото си мислех, че иска кучка, така че играех тази роля. Сега вече не съм сигурна, може би пък не иска кучка. Може би пък да му е нужно добро, мило момиче. Понякога се обърквам и не мога да преценя коя съм, доброто момиче или кучката.“
В думите й не личи умора, а лека дистанцираност, сякаш тя възприема себе си в трето лице. Каквото и да ми изглежда като нотка на тъга в Альона, се разтапя. Като режисьор, моята задача е да я уловя неподготвена, да намеря цепнатина, да дръпна емоционалния лост, при който фасадата й се срутва и тя избухва в сълзи. Тя обаче само се извърта, усмихва и сияе в безброй цветове. Не се бои от бедност и унижение. Ако изгуби спонсора си, просто ще започне отново от нулата, ще намери ново начало и ще натисне бутона за рестарт.
В 5:00 сутринта клубовете вече затварят врати; форбсовците се препъват, слизайки от сепаретата, ухилени и олюляващи се от алкохола.
Всички те са облечени еднакво, в скъпи копринени ризи на ивици, загащени в дизайнерски дънки, всичките с тен, закръглени и лъщящи на пари и самодоволство.
Те се присъединяват към стадото момичета на дансинга. Всички вече са препили към този момент и се олюляват, потънали в пот, така че всичко изглежда на забавен каданс.
Те се гледат едни други с простички погледи на взаимно разпознаване, сякаш маските са паднали.
После осъзнаваш колко еднакви всъщност са форбсовците и момичетата. Всички те са изпълзели от един съветски свят. Петролният гейзер ги е запратил в различни финансови вселени, но те все още перфектно се разбират едни други. И техните простички погледи някак си показват колко смешен е целият този маскарад, че вчера всички те са живели в комуналки и са пеели съветския химн, и са смятали, че дънките Levi’s и кондензираното мляко са върхът на лукса, а сега са заобиколени от луксозни коли и сладко просеко.
Чувал съм от много чужденци, че руснаците са вманиачени по парите, но мисля, че грешат: парите са дошли толкова бързо, като блясък, като скреж, отърсен от снежна топка, че изглеждат тотално нереални – не и като нещо, което да трупаш и пазиш, а сред което да се въртиш и да танцуваш, като пера в бой с възглавници, нещо, което да режеш като папие-маше в различни, бързо променящи се маски.
В 5:00 сутринта, музиката се ускорява и в пулсиращата, снежна нощ, добитъкът се превръща във форбсовци, а форбсовците в добитък, движейки се толкова бързо, че вече могат да виждат следите от самите себе си в стробоскопичните светлина на дансинга.
И мъжете, и жените се гледат и си мислят: „Наистина ли това ми се е случило? Това тук аз ли съм? С всичките майбаси, изнасилвания, гангстери, масови гробове, мезонети и лъскави рокли?“
Автор: Пьотр Померанцев
Източник: The Daily Beast
Превод: Webcafe
